teh nice blog

Там и тук

Първо искам да разкажа, какво ми се случи в тази така уредена и възхвалена държава Германия.

На осми декември, след като бях почнал с разпускането още от Никулден реших да свърша малко полезна работа сутринта. От край време отлагах да си извадя един документ, за това че имам право да работя в Германия и да си удължа договора за жисиема.

Сутринта станах с първи петли, някъде към десет, десет и нещо и от там направо към Arbeitsagentur(Бюро по труда, примерно…), с чиито чиновници вече имах опит. Първо на телефоните(три телефона), които намерих звънях три поредни дни по няколко часа без някой дори да се замисли да ми дигне, а после пратих един имейл който остана неотговорен повече от седмица. Все пак получих отговор, в който пишеше че имам нужда от един тон документи, за които дори не бях и сънувал и да ида в еди коя си стая.

На осми по обяд, малко преди да затворят, отивам във въпросната стая където ме посреща невероятно злобната лелка с въпроси от типа “Къф си ти бе? Кфо искаш тука?” Обясних й сичко, тя ме препрати в дъното на коридора… Където поне случих на една любенза госпожа, която ме опъти правилно. Така се случи, че пристигнах където трябва в 12:20, а примното време на чиновниците е до 12:30. Имах още време, но реших да се направя на любезен и питам господина в кабинета(опашки нямаше, това поне съм длъжен да призная) дали не съм закъснял и дали може да ми отдели минутка. След което последва сцена, на която биха завидяли режисьорите на не един и не два латиноамерикански сериала – гледа си господина часовника, поглежда ме мене, гледа през прозореца, часовника, мене, прозореца…

Накрая ме прие, попита ме как се казвам и какво искам, набра ми името на клавиатурата и ми връчи едно листче. Това беше. Никакви документи, никакви сложни въпроси, нищо.

Доволен, че съм свършил работа тръгнах към центъра, където да се заема с телефонния си договор.

До сега рядко ми се беше налагало да ползвам помощта на сътрудниците на о2(ще ги наричам сътрудници на о2, за да не ги наричам бездарни кретени). Докато си чаках реда(понеже тук поне имаше опашка) ми стана интересно, как сички постоянно дигат телефона и се обаждат на собствения си хотлайн да питат някакви неща от типа на “Един клиент тука иска да си провери сметката, как да го направя?” Буквално…

Както и да е, дойде и моя ред, обясних си нещата и хайде ще ми удължават договора. Ха, ама не ще. Компютъра бил развален, да идем на съседния – окей, само колежката да си свърши работата… Отидохме на съседния, ма компютърът пак не ще. Е бре де бре, да идем на касата, ама само колегата да свърши с клиентите. Отидохме – пак не ще. Отива този дето ме обслужва при съседа си по бюро, обяснява му проблема, онзи му казва каква опция трябва да избере от някакво падащо меню. Моя тип обаче не се дава лесно и иска да знае защо пък, обясняват му че за да ми удължи договора трябва да избере от менюто  Услуги, Удължаване на договор. Той май зацепи… Връща се при мен, усмихва се, “Още само минутка”, ма пак не става, отиваме при друг колега, който му обясни горе долу същото. В крайна сметка накара един от останалите служители и да направи вместо него там каквото беше(три движения с мишката и две кликания….), аз ударих един подпис и готово.

Надали го описвам съвсем адекватно, но такава простотия просто няма. Няма. Никъде по света. Освен в Германия… Сякаш извличат някакво удоволствие тия хора от това да са некомпетентни и да те размотават. Както и да е…

А вчера бях на лекар, в София. Докато чаках, дойде един възрастен господин, който сам си каза, че е на 80 години. Но ми стана адски приятно като го слушах и гледах. Беше засмян, шегуваше се, безкрайно учтив, флиртуваше с всички докторки и сестри и пациентки, независимо от възраста им. Изръси и някой много готини приказки, една от тях запомних – “Мъжът е добре, когато се чувства добре, а жената – когато изглежда добре” във връзка с оплакванията на останалите чакащи.

Не казвам, че всички са щастливи в България, много съм далеч от подобни мисли, но наистина е много хубаво на фона на всички останали мрънкащи старци в чакалнята, които не спират да редят глупости по адрес на лекарите, които след 15 минути ще ги приемат, да се зърне един подобен весел човек. Може пък и да беше смахнат, не знам.

Като си тръгваше пожела лек ден и довиждане на всички, с които беше разговарял преди това, а повечето му отвърнаха с насмешка “лек ти и на теб”. Все пак е хубаво е че се срещат хора, които и след три инфаркта(сам си каза) могат да останат отворени и усмихнати.