teh nice blog

Хиперион и думите

Два месеца и няколко книги по-късно си дадох сметка, че съвсем го забравих този блог… а дори си бях намислил толкова много неща, за които да искам да пиша. Както и да е, ще се сетя отново или ще измисля нови. Сега съвсем мързеливо ще препиша няколко абзаца от Хиперион на Дан Симънс, който понастоящем е последната книга, която съм прочел. Тия дни трябва да хвана и Падането на Хиперион.

The twentieth century’s most honored writer, William Gass, once said in an interview: “Words are the supreme objects. They are minded things.”

And so they are. As pure and transcendent as any Idea which ever cas a shadow into Plato’s dark cave of our perceptions. But they are also pitfalls of deceit and mispreception. Words bend out thinking to infinite paths of self-delusion, and the fact that we spend most of out mental lives in brain mansions built of words means that we lack the objectivity necessary to see the terrible distortion of reality which language brings. Example: the Chinese pictogram for “honesty” is a two-part symbol of a man literally standing next to his word. So far, so good. But what does the Late English word “integrity” mean? Or “Motherland”? Or “progress”? Or “democracy”? Or “beauty”? But even in our self-deception, we become gods.

A philosopher/mathematician named Bertrand Russel who lived and died in the same century as Gass once wrote: “Language serves not only to express thought but to make possible thoughts which could not exist without it.”

…

И така. Често обичам да си мисля за думите/словото като изразно средство. А не очаквах в такава книга да попадна на подобни разсъждения.

Хм… може би не е зле все пак да кажа нещо и за самата книга. За човек, който чете предимно фентъзи/фикшън това е едно от задължителните заглавия. Не знам, как и защо до сега не бях чувал за нея и съм много благодарен, че бях открехнат. С изпипаната си вселена и доста конструктивни идеи Хиперион действително може да се конкурира с Дюн. На корицата на моето издание имаше някакви сравнения между двете, на които аз най-арогантно се изсмях като започвах четенето Не бих повторил тази си грешка. Няма да казвам за какво става дума, който му е интересно да се дигне до най-близката книжарница и да види сам. Струва си.

Да се върнем ся на думите. Витгенщайн бил казал “Границите на моя език са граници на моят свят”. От както го чух това, мине се не мине и се сещам и си мисля, до колко аджеба е бил прав. По-скоро до колко е бил крив и никак не съм съгласен. Или може би просто проблемът си е мой, че рядко успявам да изкажа с думи какво мисля. От друга страна ми се струва толкова по-лесно да назова някоя песен, вместо да пелтеча 20 минути опитвайки се (и не успявайки) да опиша някоя основна човешка емоция. (Или може би просто проблемът си е мой, че регистрирам неща, за които няма думи) Ако имах малко по-добра памет можеше да седна някой ден да наизустя всичко от Яворов…

Което пък ме навежда на друга мисъл – колко малко от това, което ни казват хората по улиците идва действително от тях. Все по-често и по-често ми се случва да сгащвам някой, че ползва чужди думи. Не говоря за разни лафчета и прочие (не че не се дразня, как на тревата изведнъж сички й викат “поста” примерно, или как единственото прието обръщение в момента изглежда е “човек”, а ако е близък може и “чо’ек”, ама това е друго). Тук се припокривам и с предния си пост до известна степен, ма в крайна сметка не съм от тези дето бързо мислят изглежда и като зачопля някой проблем, мога да се забавлявам години наред с него.

Отплеснах се. Заучените реплики. Един мой по-близък приятел в последно време много се беше запалил по pick-up артистите, професионални свалячи или каквото ще да е. В последствие дори се оказа, че около мен доста много хора четат подобни книги и при някой дори има “ефект”, но в един момент всички тези хора, без дори да се усетят, говорят всеки път за едни и същи неща. Всеки от тях. Сега се мъча да изровя последния път, когато съм се надразнил, разбира се не се сещам… Както и да е.

Най-яко беше, като на мен ми обясниха, че моя подход бил като на еди кой си, в еди коя си книга, еди коя си глава. Наистина бях като треснат, не претендирам да съм особено софистициран, но пък и не мислех, че начина по които общувам с хората се изчерпва на няколко страници.

И да се върнем за последен път на думите. Какъв е проблема, като си сред хора да си мълчиш? Мълчанието толкова ли е лошо? Или показва някаква неприязан? Понякога ми става действително смешно като гледам, как някой се опитва с всички сили да подържа някакъв разговор. Хората (хайде, не всички, ама голяма част) изглежда имат някакъв страх да останат без своите думи, като деца сбъркали пътя към вкъщи и озовали се в съвсем друг квартал на града…