- – - – - – - – - – - – -

И понеже се получи някак много лаконично, ще си цитирам книжката, която дочитам в момента. Мисълта е малко отчаяна, налудничава, индустриално-песимистична и прочие, но пък на мен ми хареса. Има нещо от Смирненски, донч ю финк? А книгата е Zen and the art of motorcycle maintenance (an inquiry into values) за автори, исибиени и други такива ползвай гугел.

Along the streets that lead away from the apartment he can never see anything through the concrete  and brick and neon but he knows that buried within it are  grotesque, twisted souls forever trying the manners that will convince themselves the possess Quality, learning strange poses of style and glamour vended by dream magazines and other mass media, and paid for by the vendors of substance. He thinks of them at night alone with their advertised glamorous shoes and stockings and underclothes off, staring through the sooty windows at the grotesque shells revealed beyond them, when the poses weaken and the truth creeps in, the only truth that exists here, crying to heaven, God, there is nothing here but dead neon and cement and brick.

До известна степен тук се крият и някой откровения, които се опитах да опиша в предния си пост (не съвсем успешно). Инак да, най-обикновено отвращение от това около нас – на кого не му се е случвало? Не е ли поне малко странно, че ни се струва красиво описанието на грозното?

В общия случай мисля, че е доста глупаво човек да поставя повече въпроси, отколкото отговори, но в конкретния съм доволен от себе си.

The twentieth century’s most honored writer, William Gass, once said in an interview: “Words are the supreme objects. They are minded things.”

And so they are. As pure and transcendent as any Idea which ever cas a shadow into Plato’s dark cave of our perceptions. But they are also pitfalls of deceit and mispreception. Words bend out thinking to infinite paths of self-delusion, and the fact that we spend most of out mental lives in brain mansions built of words means that we lack the objectivity necessary to see the terrible distortion of reality which language brings. Example: the Chinese pictogram for “honesty” is a two-part symbol of a man literally standing next to his word. So far, so good. But what does the Late English word “integrity” mean? Or “Motherland”? Or “progress”? Or “democracy”? Or “beauty”? But even in our self-deception, we become gods.

A philosopher/mathematician named Bertrand Russel who lived and died in the same century as Gass once wrote: “Language serves not only to express thought but to make possible thoughts which could not exist without it.”

…

И така. Често обичам да си мисля за думите/словото като изразно средство. А не очаквах в такава книга да попадна на подобни разсъждения.

Хм… може би не е зле все пак да кажа нещо и за самата книга. За човек, който чете предимно фентъзи/фикшън това е едно от задължителните заглавия. Не знам, как и защо до сега не бях чувал за нея и съм много благодарен, че бях открехнат. С изпипаната си вселена и доста конструктивни идеи Хиперион действително може да се конкурира с Дюн. На корицата на моето издание имаше някакви сравнения между двете, на които аз най-арогантно се изсмях като започвах четенето Не бих повторил тази си грешка. Няма да казвам за какво става дума, който му е интересно да се дигне до най-близката книжарница и да види сам. Струва си.

Да се върнем ся на думите. Витгенщайн бил казал “Границите на моя език са граници на моят свят”. От както го чух това, мине се не мине и се сещам и си мисля, до колко аджеба е бил прав. По-скоро до колко е бил крив и никак не съм съгласен. Или може би просто проблемът си е мой, че рядко успявам да изкажа с думи какво мисля. От друга страна ми се струва толкова по-лесно да назова някоя песен, вместо да пелтеча 20 минути опитвайки се (и не успявайки) да опиша някоя основна човешка емоция. (Или може би просто проблемът си е мой, че регистрирам неща, за които няма думи) Ако имах малко по-добра памет можеше да седна някой ден да наизустя всичко от Яворов…

Което пък ме навежда на друга мисъл – колко малко от това, което ни казват хората по улиците идва действително от тях. Все по-често и по-често ми се случва да сгащвам някой, че ползва чужди думи. Не говоря за разни лафчета и прочие (не че не се дразня, как на тревата изведнъж сички й викат “поста” примерно, или как единственото прието обръщение в момента изглежда е “човек”, а ако е близък може и “чо’ек”, ама това е друго). Тук се припокривам и с предния си пост до известна степен, ма в крайна сметка не съм от тези дето бързо мислят изглежда и като зачопля някой проблем, мога да се забавлявам години наред с него.

Отплеснах се. Заучените реплики. Един мой по-близък приятел в последно време много се беше запалил по pick-up артистите, професионални свалячи или каквото ще да е. В последствие дори се оказа, че около мен доста много хора четат подобни книги и при някой дори има “ефект”, но в един момент всички тези хора, без дори да се усетят, говорят всеки път за едни и същи неща. Всеки от тях. Сега се мъча да изровя последния път, когато съм се надразнил, разбира се не се сещам… Както и да е.

Най-яко беше, като на мен ми обясниха, че моя подход бил като на еди кой си, в еди коя си книга, еди коя си глава. Наистина бях като треснат, не претендирам да съм особено софистициран, но пък и не мислех, че начина по които общувам с хората се изчерпва на няколко страници.

И да се върнем за последен път на думите. Какъв е проблема, като си сред хора да си мълчиш? Мълчанието толкова ли е лошо? Или показва някаква неприязан? Понякога ми става действително смешно като гледам, как някой се опитва с всички сили да подържа някакъв разговор. Хората (хайде, не всички, ама голяма част) изглежда имат някакъв страх да останат без своите думи, като деца сбъркали пътя към вкъщи и озовали се в съвсем друг квартал на града…

По този повод, ще препиша един кратичък пасаж от книжката на Харуки Мураками, когото се научих доста да ценя в последно време. Най-вече, защото успява постоянно да обясни с доста прости думи неща, които ми се въртят в главата откакто се помня и никога не съм можел да ги формулирам. Едно от тези неща:

“(…) Only people who’ve been discriminated against can really know how much it hurts. (…) But what disgusts me even more are people who have no imagination. The kind T.S. Eliot calls ‘hollow men’. People who fill up that lack of imagination with heartless bits of straw, not even aware of what they’re doing. Callous people who throw a lot of empty words at you, trying to force you to do what you don’t want to. (…) Gays, lesbians, straights, feminists, fascist pigs, communists, Hare Krishnas – none of those bother me. I don’t care what banner they raise. But what I can’t stand are hollow people. When I’m with them I can’t bear it, and end up saying things I shouldn’t. With those women – I shold’ve just let it wash over me, or else called Miss Saeki and let her handle it. She would have given them a smile and smoothed things over. But I can’t do that. I say things I shouldn’t, do things I shouldn’t do. I can’t control myself. That’s one of my weak points. Do you know why that’s a weak point of mine?”

“‘Cause if you take every single person who lacks much imagination seriously, there’s no end to it,” I say.

“That’s it,” Oshima says. He taps his temple with the rubber end of the pencil. “But there’s one thing I want you to remember, Kafka. Those are pricesely the kind of people who murdered Miss Saeki’s childhood sweetheart. Narrow minds devoid of imagination. Intolerance, theories cut off from reality, empty terminology, usurped ideals, inflexible systems. Those are the things that realy frighten me. What I absolutely fear and loathe. Of course it’s important to know what’s right and what’s wrong. Individual errors in judgement can usually be corrected. As long as you have the courage to admit mistakes, things can be turned around. But intolerant, narrow minds with no imagination are like parasites that transform the host, change form and continue to thrive. They’re a lost cause, and I don’t want anyone like that coming in here.”

(…)

“I wish I could just laugh off people like that, but I can’t.”

Дам. Болдването е по моя преценка, курсива си е оригинален.

Не казвам, че аз винаги успявам да се държа така или дори се опитвам всеки път да поставям подобни хора на мястото им – често пъти ми липсват аргументи срещу техните празни такива… Но както и да е.

Сещам се също и за борците за свобода в Across the Universe. Сцената с Revolution беше много по темата, пък и текста на песента си е актуален.