- – - – - – - – - – - – -

И понеже се получи някак много лаконично, ще си цитирам книжката, която дочитам в момента. Мисълта е малко отчаяна, налудничава, индустриално-песимистична и прочие, но пък на мен ми хареса. Има нещо от Смирненски, донч ю финк? А книгата е Zen and the art of motorcycle maintenance (an inquiry into values) за автори, исибиени и други такива ползвай гугел.

Along the streets that lead away from the apartment he can never see anything through the concrete  and brick and neon but he knows that buried within it are  grotesque, twisted souls forever trying the manners that will convince themselves the possess Quality, learning strange poses of style and glamour vended by dream magazines and other mass media, and paid for by the vendors of substance. He thinks of them at night alone with their advertised glamorous shoes and stockings and underclothes off, staring through the sooty windows at the grotesque shells revealed beyond them, when the poses weaken and the truth creeps in, the only truth that exists here, crying to heaven, God, there is nothing here but dead neon and cement and brick.

До известна степен тук се крият и някой откровения, които се опитах да опиша в предния си пост (не съвсем успешно). Инак да, най-обикновено отвращение от това около нас – на кого не му се е случвало? Не е ли поне малко странно, че ни се струва красиво описанието на грозното?

В общия случай мисля, че е доста глупаво човек да поставя повече въпроси, отколкото отговори, но в конкретния съм доволен от себе си.

The twentieth century’s most honored writer, William Gass, once said in an interview: “Words are the supreme objects. They are minded things.”

And so they are. As pure and transcendent as any Idea which ever cas a shadow into Plato’s dark cave of our perceptions. But they are also pitfalls of deceit and mispreception. Words bend out thinking to infinite paths of self-delusion, and the fact that we spend most of out mental lives in brain mansions built of words means that we lack the objectivity necessary to see the terrible distortion of reality which language brings. Example: the Chinese pictogram for “honesty” is a two-part symbol of a man literally standing next to his word. So far, so good. But what does the Late English word “integrity” mean? Or “Motherland”? Or “progress”? Or “democracy”? Or “beauty”? But even in our self-deception, we become gods.

A philosopher/mathematician named Bertrand Russel who lived and died in the same century as Gass once wrote: “Language serves not only to express thought but to make possible thoughts which could not exist without it.”

…

И така. Често обичам да си мисля за думите/словото като изразно средство. А не очаквах в такава книга да попадна на подобни разсъждения.

Хм… може би не е зле все пак да кажа нещо и за самата книга. За човек, който чете предимно фентъзи/фикшън това е едно от задължителните заглавия. Не знам, как и защо до сега не бях чувал за нея и съм много благодарен, че бях открехнат. С изпипаната си вселена и доста конструктивни идеи Хиперион действително може да се конкурира с Дюн. На корицата на моето издание имаше някакви сравнения между двете, на които аз най-арогантно се изсмях като започвах четенето Не бих повторил тази си грешка. Няма да казвам за какво става дума, който му е интересно да се дигне до най-близката книжарница и да види сам. Струва си.

Да се върнем ся на думите. Витгенщайн бил казал “Границите на моя език са граници на моят свят”. От както го чух това, мине се не мине и се сещам и си мисля, до колко аджеба е бил прав. По-скоро до колко е бил крив и никак не съм съгласен. Или може би просто проблемът си е мой, че рядко успявам да изкажа с думи какво мисля. От друга страна ми се струва толкова по-лесно да назова някоя песен, вместо да пелтеча 20 минути опитвайки се (и не успявайки) да опиша някоя основна човешка емоция. (Или може би просто проблемът си е мой, че регистрирам неща, за които няма думи) Ако имах малко по-добра памет можеше да седна някой ден да наизустя всичко от Яворов…

Което пък ме навежда на друга мисъл – колко малко от това, което ни казват хората по улиците идва действително от тях. Все по-често и по-често ми се случва да сгащвам някой, че ползва чужди думи. Не говоря за разни лафчета и прочие (не че не се дразня, как на тревата изведнъж сички й викат “поста” примерно, или как единственото прието обръщение в момента изглежда е “човек”, а ако е близък може и “чо’ек”, ама това е друго). Тук се припокривам и с предния си пост до известна степен, ма в крайна сметка не съм от тези дето бързо мислят изглежда и като зачопля някой проблем, мога да се забавлявам години наред с него.

Отплеснах се. Заучените реплики. Един мой по-близък приятел в последно време много се беше запалил по pick-up артистите, професионални свалячи или каквото ще да е. В последствие дори се оказа, че около мен доста много хора четат подобни книги и при някой дори има “ефект”, но в един момент всички тези хора, без дори да се усетят, говорят всеки път за едни и същи неща. Всеки от тях. Сега се мъча да изровя последния път, когато съм се надразнил, разбира се не се сещам… Както и да е.

Най-яко беше, като на мен ми обясниха, че моя подход бил като на еди кой си, в еди коя си книга, еди коя си глава. Наистина бях като треснат, не претендирам да съм особено софистициран, но пък и не мислех, че начина по които общувам с хората се изчерпва на няколко страници.

И да се върнем за последен път на думите. Какъв е проблема, като си сред хора да си мълчиш? Мълчанието толкова ли е лошо? Или показва някаква неприязан? Понякога ми става действително смешно като гледам, как някой се опитва с всички сили да подържа някакъв разговор. Хората (хайде, не всички, ама голяма част) изглежда имат някакъв страх да останат без своите думи, като деца сбъркали пътя към вкъщи и озовали се в съвсем друг квартал на града…

По този повод, ще препиша един кратичък пасаж от книжката на Харуки Мураками, когото се научих доста да ценя в последно време. Най-вече, защото успява постоянно да обясни с доста прости думи неща, които ми се въртят в главата откакто се помня и никога не съм можел да ги формулирам. Едно от тези неща:

“(…) Only people who’ve been discriminated against can really know how much it hurts. (…) But what disgusts me even more are people who have no imagination. The kind T.S. Eliot calls ‘hollow men’. People who fill up that lack of imagination with heartless bits of straw, not even aware of what they’re doing. Callous people who throw a lot of empty words at you, trying to force you to do what you don’t want to. (…) Gays, lesbians, straights, feminists, fascist pigs, communists, Hare Krishnas – none of those bother me. I don’t care what banner they raise. But what I can’t stand are hollow people. When I’m with them I can’t bear it, and end up saying things I shouldn’t. With those women – I shold’ve just let it wash over me, or else called Miss Saeki and let her handle it. She would have given them a smile and smoothed things over. But I can’t do that. I say things I shouldn’t, do things I shouldn’t do. I can’t control myself. That’s one of my weak points. Do you know why that’s a weak point of mine?”

“‘Cause if you take every single person who lacks much imagination seriously, there’s no end to it,” I say.

“That’s it,” Oshima says. He taps his temple with the rubber end of the pencil. “But there’s one thing I want you to remember, Kafka. Those are pricesely the kind of people who murdered Miss Saeki’s childhood sweetheart. Narrow minds devoid of imagination. Intolerance, theories cut off from reality, empty terminology, usurped ideals, inflexible systems. Those are the things that realy frighten me. What I absolutely fear and loathe. Of course it’s important to know what’s right and what’s wrong. Individual errors in judgement can usually be corrected. As long as you have the courage to admit mistakes, things can be turned around. But intolerant, narrow minds with no imagination are like parasites that transform the host, change form and continue to thrive. They’re a lost cause, and I don’t want anyone like that coming in here.”

(…)

“I wish I could just laugh off people like that, but I can’t.”

Дам. Болдването е по моя преценка, курсива си е оригинален.

Не казвам, че аз винаги успявам да се държа така или дори се опитвам всеки път да поставям подобни хора на мястото им – често пъти ми липсват аргументи срещу техните празни такива… Но както и да е.

Сещам се също и за борците за свобода в Across the Universe. Сцената с Revolution беше много по темата, пък и текста на песента си е актуален.

Проблемът ми е, че ми е писнало от всички посоки да ми казват (най-често от една презокеанска посока) как разрушавам планетата си, как съм пешка на правителството си, как видиш ли, почти всичко което правя и ми доставя удоволствие всъщност спомага единствено и само за това някой дебел чичко (задължително от еврейски произход) да си пълни джоба. А в повечето случай дори ми го казват хора, които им е доста по-лесен живота от моя. Има една серия на South Park, smug alert се казва (10ти сезон, 2ри епизод), преди някой да почне да поучава когото и да било, мисля че трябва да гледа този епизод 2-3 пъти и да си помисли хубаво за кого точно става дума.

Чашата малко или повече преля с http://www.storyofstuff.com/, симпатичен сайт, с една не много млада, но не и прекалено възрастна лелка, която ни обяснява как аджеба седят нещата на този свят. Тя ми казва как рекламите, които гледам по 4 часа на ден (средната ми дажба реклами по телевизията на ден за последните 3 години смея да твърдя, че е от порядъка на секунди – просто не гледам телевизия, но съм съгласен, че средно статистическия човек от развита държава сигурно гледа по няколко часа телевизия на ден; както и да е, да продължавам) ми набиват в мозъка, колко съм жалък и как имам нужда да купувам все нови неща, за да се почувствам по-добре. Аз дори до голяма степен съм съгласен, нека никой не ме разбере погрешно. Обаче в крайна сметка таз лелка 20 минути ми разправяше, колко съм задръстен, какво съм теле и как явно съм прекалено тъп, за да разбера какво става около мен. Честно казано не си представям, как някой който не е действително смазан от психологическия натиск на рекламите и консуматорското общество и прочие, може въобще да я взима на сериозно. Наистина засяга адски важни проблеми, на които трябва да се обърне внимание. Ама се опитва да направи “с техните камъни по техните глави”, а на мен това ми е смешно.

Но както и да е, в крайна сметка изтърпях сичко, което имаше да каже, дори се замислих. Към края нещо разправяше за buy less, buy eco, buy local, бла бла бла. С две думи давай повече пари за по-малко. Отново, нека не бъда разбиран погрешно. Нямам нищо против храната ми да е екологично чиста, да не е обработвана с токсини най-различни, кокошките дето са ми снасяли яйцата да са били щастливи (и да са летяли в облаците по цял ден), но не съм точно в позиция, където бих дал евро и педесе за шест яйца, вместо евро и двайсе за 10 яйца. Още повече, че по-евтините яйца са по-големи. Нека да обобщим – вредните продукти, са не просто вредни за мен и за околната среда, не… Те ме карат да се чувствам зле, потискат ме, замъгляват преценката ми и чрез тях правителството ме манипулира. И това са само яйцата… да не започвам със зеленчуците. Само за нитратите да кажа. В България последните 15тина години бяха под сянката на нитратите, всеки се притесняваше да не купи нещо обработвано с нитрари. А в крайна сметка се оказа, че нитратите са сред най-безвредните изкувствени торове.

Още нещо се замислих покрай въпросното филмче (този път положително). За пазаруването на по-малко неща. Замислих се аз какво пазарувам основно. Еми храна, козметика (добре, тук наистина бих могъл да го раздавам малко по-пестеливо, или да давам някой и друг цент отгоре за да купувам по-безвредни дезодоранти и шампоани), и.. книги. Дрехи доста рядко пазарувам и е голямо събитие за мен, техника (било то мп3плейър или преден обтегач) също по-скоро рядко, защото обичам като съм натъкмил нещо, да го ползвам докато има в него дори най-минимална следа живот. Та единственото място където мога да направя голяма разлика са книгите. Примерно да спра да купувам нови книги. Доста лесно е наистина – има библиотеки, има приятели, които имат книги, а и ако купувам книги на старо хем пестя пари, хем щадя природата. В крайна сметка може би не са били напълно загубено време тези 20 минути.

Другият камък на сърцето ми са разните теории за конспирации и прочее. Като се почне от zeitgeist, та се стигне до разни случаини сайтове из интернет, които обясняват как на Тайната Вечеря на Леонардо да Винчи, ако човек се вгледа много внимателно в четвъртата от ляво на дясно чаша (9 + 11 = 20, а 20 / 5 = 4, а всички знаем, че пет е свещеното число на Шимунцианците) ще види не друго, ами две горящи кули, които всеки момент ще се сринат. Барабар със самолетите и лика на Дж. Буш зад тях. Отново държа да кажа, че нямам нищо против нещата, които казват, но според мен някои хора се взимат прекалено на сериозно. Аз всъщност не знам, какво точно се е случило на девети септември. Ако американското правителство представя само едната страна на нещата, то всичките “борци за истина” представят единствено другата. Чел съм онази книга… не й помня името вече, примерно “Истината за 11ти септември”, гледал съм zeitgeist, гледам съм и други филми на тази тематика. Честно казано не съм видял нищо обективно до сега. Седем години и половина след тази трагедия, единственото което се вижда е, как находчиви хора и организации я използват за да прокламират собствените си виждания и да се опитват да наложат своето мнение. Дори и тези, които уж призовават за разкрепостено и критично мислене.  Те дори са по-лоши според мен.

Другата модерна тема е нападки срещу Библията. Аз далеч не съм най-вярващия християнин, но и на мен ми става смешно, като почнат да се обясняват, кое какво всъщност било и кое как не било. Доста опасна тема е това и не искам да я зачеквам, не желая да рискувам да се оплета в собствените си обяснение. Смятам единствено, че всеки образован човек може да прецени кое да приеме като метафора  или символ за нещо друго и кое като дословна истина. Тъпо ми се вижда, че някой, който явно не е бил способен сам да направи тази разлика и като са му я показали седнал, та направил цял филм. А дори и да избера да вярвам дословно във всичкото което пише вътре, аз най-вероятно правя съзнателно този избор, защото това ми помага да се чувствам по-добре и ако някой дойде и започне да ми обяснява, че вярата ми е лъжа и глупост и какво ли още не… Еми сигурно ще се подразня.

Който пък е посещавал часовете си по история няма как да не е разбрал, колко точно корумпирана е била Църквата последните 2000 години, колко зверства са извършени под знака на Светия Кръст (същото може да се каже и за Полумесеца в интерес на истината) и така нататък. Отново все едно някой си диша собствената пръдня и се чувства особено възвишен от това.

А като споменах история, един нашумял роден… писател да го наречем, не знам историк до колко е точно. Някои ще се сетят за кого става дума, други няма да се сетят, както и да е. Въпросният издаде последните няколко години Български Хроники в три томчета. На мен ми подариха първото и много ми хареса, въпреки че много неща ми липсваха. Рядко е ставало дума, но в началното училище (чети: когато учих история на България) историята ми беше може би любимия предмет и учебниците далеч не ми бяха достатъчни, та съм попрочел това онова и съм запомнил някои основни моменти, макар и смътно. Но да се върнем към нашия писател. Втория му том съм решил засега да не чета, той се занимава с историята ни под османско робство. Тази зима си взех третия том, за след освобождението и като се зачетох какви работи пише в него не знаех да ми е смешно ли… да ми е тъжно ли. Цитирани са много исторически източници (за повечето от които съм сигурен, че дори самият автор не би посмял да каже че са обективни), но не изцяло. Книгата носи послание, далеч е от хроника на въпросния период. Това което ми направи впечатление отново е на лице – любимите ми моменти от нашата история, тези с които наистина всеки Българин трябва да се гордее, са претупани. Доста неща дори са изпуснати. Важното е, че читателят след като прочете книгата е убеден до мозъкът на костите си, че ако не са били царските династии, сега ние щяхме да сме най-силната държава не само на Балканите или в Европа, ами в целия свят. Толкова е просто.

Аз лично намирам тази преобладаваща крайна субективност за доста грозна. Тя блика от всичко, за което говорих по-горе и мен лично ме отблъсква. Хубаво ще е да познаваме историята си, хубаво ще е да не приемаме това, което се случва около нас по начина, по който ни го сервират медиите, хубаво ще е ако се замисляме за околната среда (па и за собственото си здраве) от време на време, не споря – с две ръце съм “за”. Ама начина, по който разни мижитурки се опитват да лансират идеите си и дори успяват е не просто смешен, ами… нямам думи.

Стига хейт. Следващият пост ще гледам да е креативен.

P.S. : точно четири минути минаха от както publish-нах поста и вече ме зарибяват с поредната простотия. Още не съм видял дори за какво става дума, ама… край нямат тез работи. Плашещо е.