- – - – - – - – - – - – -

И понеже се получи някак много лаконично, ще си цитирам книжката, която дочитам в момента. Мисълта е малко отчаяна, налудничава, индустриално-песимистична и прочие, но пък на мен ми хареса. Има нещо от Смирненски, донч ю финк? А книгата е Zen and the art of motorcycle maintenance (an inquiry into values) за автори, исибиени и други такива ползвай гугел.

Along the streets that lead away from the apartment he can never see anything through the concrete  and brick and neon but he knows that buried within it are  grotesque, twisted souls forever trying the manners that will convince themselves the possess Quality, learning strange poses of style and glamour vended by dream magazines and other mass media, and paid for by the vendors of substance. He thinks of them at night alone with their advertised glamorous shoes and stockings and underclothes off, staring through the sooty windows at the grotesque shells revealed beyond them, when the poses weaken and the truth creeps in, the only truth that exists here, crying to heaven, God, there is nothing here but dead neon and cement and brick.

До известна степен тук се крият и някой откровения, които се опитах да опиша в предния си пост (не съвсем успешно). Инак да, най-обикновено отвращение от това около нас – на кого не му се е случвало? Не е ли поне малко странно, че ни се струва красиво описанието на грозното?

В общия случай мисля, че е доста глупаво човек да поставя повече въпроси, отколкото отговори, но в конкретния съм доволен от себе си.

Нов ден, нова тъмнина,
в нов плен се гърчи истината.
Сякаш нов хипократ се присмива над нас
и на жалкия вик – не съм като вас. Не!

Не съм молил за това. Не съм мислил,
как да разкрия лъжата…
Само вяра във мен и във моя потоп,
докато някой ден не изпусна света.

Няма кой да чуе болката.
Само срам в погледът на дете;
затварям очи пред олтара.
Кротък пламък, вечен кръговрат;
кръг във спирала прелива се в свят,
във който пространството спира.

Сякаш искам да бъда това, за което съм тук.
Страшно е, че не знам и не искам да знам,
как муза умира в мъгла.
Иначе ще се смея и плача
на всеки лъжовен копнеж.
Губейки свойта вяра в любовника-брат
изгубвам и тази във мен… изгубвам и тази във мен.

Няма кой да чуе болката.
Само срам в погледа на дете;
затварям очи пред олтара.
Кротък пламък, вечен кръговрат;
кръг във спирала прелива се в свят,
във който пространството спира.

Сякаш искам да бъда това, за което съм тук.
Страшно е че не знам и не искам да знам,
как муза умира в мъгла.
Иначе ще се смея и плача
на всеки любовен копнеж.
Губейки свойта вяра в лъжовния-брат
изгубвам и тази във мен… изгубвам и тази във мен…
изгубих и тази във мен… във мен…