- – - – - – - – - – - – -

И понеже се получи някак много лаконично, ще си цитирам книжката, която дочитам в момента. Мисълта е малко отчаяна, налудничава, индустриално-песимистична и прочие, но пък на мен ми хареса. Има нещо от Смирненски, донч ю финк? А книгата е Zen and the art of motorcycle maintenance (an inquiry into values) за автори, исибиени и други такива ползвай гугел.

Along the streets that lead away from the apartment he can never see anything through the concrete  and brick and neon but he knows that buried within it are  grotesque, twisted souls forever trying the manners that will convince themselves the possess Quality, learning strange poses of style and glamour vended by dream magazines and other mass media, and paid for by the vendors of substance. He thinks of them at night alone with their advertised glamorous shoes and stockings and underclothes off, staring through the sooty windows at the grotesque shells revealed beyond them, when the poses weaken and the truth creeps in, the only truth that exists here, crying to heaven, God, there is nothing here but dead neon and cement and brick.

До известна степен тук се крият и някой откровения, които се опитах да опиша в предния си пост (не съвсем успешно). Инак да, най-обикновено отвращение от това около нас – на кого не му се е случвало? Не е ли поне малко странно, че ни се струва красиво описанието на грозното?

В общия случай мисля, че е доста глупаво човек да поставя повече въпроси, отколкото отговори, но в конкретния съм доволен от себе си.

Документалнен филм на Re:TV “Случаят Борилски”

По случай трети март, денят на Освобождението, националният празник на България, местното българско дружество “Кирил и Методий” всяка година организира българска вечер в една зала в университета. Миналата година пропуснах, понеже по-миналата не останах особено впечатлен, но пък онзи ден реших все пак да отида. И този път не останах разочарован.

сценката от "Железният Светилник"

Привикаха ме по от рано, да съм статист за една сценка, но като пристигнах точно видяха, че ще им трябват касети за камерата и с удоволствие заминах да купя, после пък си намерих столове да бутам напред-назад и се отървах от излагацията на сцена.

Трябва да се отбележи, че организаторите получиха залата в 16:00 часа, а програмата започна в 19 и малко, така че кой знае колко време за подготовки и репетиции и прочие по-скоро нямаше и въпреки това нямаше някакви сериозни гафове или изцепки.

Чухме химна, знамето се спусна над сцената. Нещо го закачи изглежда и малко се прекатури, смях в залата. Имаше кратко въведение, чухме един доклад за петима значими Българи(всъщност шестима – братята Кирил и Методий са отговорни за това), Моника беше подготвила кратка сценка от “Железният Светилник” за построяването на българската църква и обособяването на славянския език като църковен такъв. И се почна частта от вечерта, която най-силно ме впечатли.

Етиен и Димитър от Boya

Първо чухме група Boya. Това са  Димитър Гугов, Натали Таверние и Етиен Груел. Скалъпих два реда за тях в last.fm, а те си имат профил и в  myspace. И тук да поразкажа малко. Концепта на групата е традиционна българска гадулка, класическо пиано и ориенталски ударни ритми. Димитър свири на Гадулка и пее, Етиен отговаря за ударните инструменти, подсвиркванията(:)) и също пее, а Натали е на пианото. Българските мотиви на пиано наистина звучат по доста особен начин, но съчетани с тъпани и гадулка са си нещо как да кажа… вълшебно, може би. Малко глупаво звучи така, но наистина е странно усещането. Изсвириха ни няколко песни, наричаха ги “пиеси” и една от тях дори бе съпроведана, или по-скоро тя съпровождаше видео-клип.

След паузата чухме местния женски хор Bela Rado, който специализира в балкански песни. Тях бях слушал и по-рано. Не че не ми харесаха, дори напротив. Просто впечатлението, което ми оставиха не беше толкова силно. После ни пуснаха едно любителско филмче на Росица Еди-коя-си(не запомних името) за като как един немец вижда България. Беше доста готино и имаше много силни моменти и някои много верни.

Сандрин и убермартеницата

Подир това ни попя Сандрин Монлезун, която е на 26 години и живее в Париж. До известна степен е, че французойка ни пя български народни песни(а също и цигански), но тя е живяла в София, участвала е на фестивали за българска народна музика и си разбира работата, така да се каже. Пък и говори забележително добре на български език, особено за французойка.

Последва втората част на сценката, водещите ни благодариха за вниманието и настъпи момента на дългоочакването от мнозина плюскане. Традиция е тук на трети март, който е приготвил нещо да донесе и после всички да опитват. Цялата вечер, разказана тук, някак си не звучи като нещо особено, но аз лично се почуствах добре и определено се гордеех, че съм българин и идвам от България, че там съм живял, че там ще се върна.

А, за малко да забравя. Пред кметството вчера цял ден се е веело нашето знаме, а доверен източник сподели, че по обяд дори са пуснали химна. Много хора се възмутиха заради герба, но според мен не е кой знае, колко важно това. Още повече, че след като им е обърнато внимание по въпроса, хората от кметството са обещали да поправят грешката.

Честит трети март!

ПС: Благодаря на Александър Колев за всички снимки в статията

знаменце

На осми декември, след като бях почнал с разпускането още от Никулден реших да свърша малко полезна работа сутринта. От край време отлагах да си извадя един документ, за това че имам право да работя в Германия и да си удължа договора за жисиема.

Сутринта станах с първи петли, някъде към десет, десет и нещо и от там направо към Arbeitsagentur(Бюро по труда, примерно…), с чиито чиновници вече имах опит. Първо на телефоните(три телефона), които намерих звънях три поредни дни по няколко часа без някой дори да се замисли да ми дигне, а после пратих един имейл който остана неотговорен повече от седмица. Все пак получих отговор, в който пишеше че имам нужда от един тон документи, за които дори не бях и сънувал и да ида в еди коя си стая.

На осми по обяд, малко преди да затворят, отивам във въпросната стая където ме посреща невероятно злобната лелка с въпроси от типа “Къф си ти бе? Кфо искаш тука?” Обясних й сичко, тя ме препрати в дъното на коридора… Където поне случих на една любенза госпожа, която ме опъти правилно. Така се случи, че пристигнах където трябва в 12:20, а примното време на чиновниците е до 12:30. Имах още време, но реших да се направя на любезен и питам господина в кабинета(опашки нямаше, това поне съм длъжен да призная) дали не съм закъснял и дали може да ми отдели минутка. След което последва сцена, на която биха завидяли режисьорите на не един и не два латиноамерикански сериала – гледа си господина часовника, поглежда ме мене, гледа през прозореца, часовника, мене, прозореца…

Накрая ме прие, попита ме как се казвам и какво искам, набра ми името на клавиатурата и ми връчи едно листче. Това беше. Никакви документи, никакви сложни въпроси, нищо.

Доволен, че съм свършил работа тръгнах към центъра, където да се заема с телефонния си договор.

До сега рядко ми се беше налагало да ползвам помощта на сътрудниците на о2(ще ги наричам сътрудници на о2, за да не ги наричам бездарни кретени). Докато си чаках реда(понеже тук поне имаше опашка) ми стана интересно, как сички постоянно дигат телефона и се обаждат на собствения си хотлайн да питат някакви неща от типа на “Един клиент тука иска да си провери сметката, как да го направя?” Буквално…

Както и да е, дойде и моя ред, обясних си нещата и хайде ще ми удължават договора. Ха, ама не ще. Компютъра бил развален, да идем на съседния – окей, само колежката да си свърши работата… Отидохме на съседния, ма компютърът пак не ще. Е бре де бре, да идем на касата, ама само колегата да свърши с клиентите. Отидохме – пак не ще. Отива този дето ме обслужва при съседа си по бюро, обяснява му проблема, онзи му казва каква опция трябва да избере от някакво падащо меню. Моя тип обаче не се дава лесно и иска да знае защо пък, обясняват му че за да ми удължи договора трябва да избере от менюто  Услуги, Удължаване на договор. Той май зацепи… Връща се при мен, усмихва се, “Още само минутка”, ма пак не става, отиваме при друг колега, който му обясни горе долу същото. В крайна сметка накара един от останалите служители и да направи вместо него там каквото беше(три движения с мишката и две кликания….), аз ударих един подпис и готово.

Надали го описвам съвсем адекватно, но такава простотия просто няма. Няма. Никъде по света. Освен в Германия… Сякаш извличат някакво удоволствие тия хора от това да са некомпетентни и да те размотават. Както и да е…

А вчера бях на лекар, в София. Докато чаках, дойде един възрастен господин, който сам си каза, че е на 80 години. Но ми стана адски приятно като го слушах и гледах. Беше засмян, шегуваше се, безкрайно учтив, флиртуваше с всички докторки и сестри и пациентки, независимо от възраста им. Изръси и някой много готини приказки, една от тях запомних – “Мъжът е добре, когато се чувства добре, а жената – когато изглежда добре” във връзка с оплакванията на останалите чакащи.

Не казвам, че всички са щастливи в България, много съм далеч от подобни мисли, но наистина е много хубаво на фона на всички останали мрънкащи старци в чакалнята, които не спират да редят глупости по адрес на лекарите, които след 15 минути ще ги приемат, да се зърне един подобен весел човек. Може пък и да беше смахнат, не знам.

Като си тръгваше пожела лек ден и довиждане на всички, с които беше разговарял преди това, а повечето му отвърнаха с насмешка “лек ти и на теб”. Все пак е хубаво е че се срещат хора, които и след три инфаркта(сам си каза) могат да останат отворени и усмихнати.